Чудеса по празниците - разкази, 2005
/Как в нощта срещу Васильовден разбрах кой е Велко от Дудовия Род/
Животът на река прилича - опасна и кротка, отровна и лековита, с ями и водопади, с чисти вирове и мътни въртопи, с подмоли - гробове и изумрудени огледални небеса.
Животът е река, преминаваща през сърцето на човека, а там има много място. Там се утаява зрънце по зрънце златото на спомените, които сребърните нишки на забравата се опитват да улавят в мрежата на сънищата.
Изминалата година бе сушава, та реката на живота изтъня Оголиха се зъбери и подвижни пясъци. Тинята замириса, па изсъхна като говеждо лайно и хвана коричка. Народът изпосталя. Но заваля снегът и надеждата да се хванем за зелено пак стопли душите, зажаднели и гладни. Занизаха се зимните облажавания и заживяхме по евангелски.
Срещу Васильовден се събрахме да посрещнем Новата година. За да ни бъде весело и интересно, съчетахме народния обичай с окултизма и емоциите по телевизията. Не пускахме пръстени в котел и не гадахме кой за кого ще се ожени, защото всички отдавна сме семейни.
Трапезата бе обилна: свинско със зеле, задушен заек, погача със сребърна пара, баница с късмети, орехи и плодове. Хвърляхме дрянови пъпки в огъня да видим чия ще подскочи и цъфне. Порасналите ни деца купонясваха тази нощ надалече от нас, затова по пенсионерки задълбахме в номерологията и всеки откри управляващото го число, разгадавайки какво се крие зад рождената му дата и името. С моята съпруга нали сме астрономически близнаци, се радвахме на идеалното число шест, гарантиращо постоянство, твърдост, завършеност и съзидателност на съдбата ни.
Настроението бе приподвигнато. Достигнахме до фазата всеки да говори и никой никого да не слуша, затова, когато след полунощ и наздравиците за честита нова година всички се разотидоха и останахме сами, главата ми се пръскаше по шевовете, в устата ми горчеше, а стомахът ми се бунтуваше от киселини. Жената каза, че няма да раздига и напусна трапезарията с гордата осанка на отличена в кулинарен конкурс домакиня.
Останах сам. Помаях се от стая в стая, па пуснах топлата вода във ваната и се замислих върху твърденията на Питагор, че числата са същността и качествата на нещата. После се предадох в прегръдката на топлината и познах кой съм, откъде ида и накъде отивам. Чрез силата на водата и волята доведох физическото си тяло до състоянието да спи будно и отворих за себе си друга сфера на възприятие на нещата. Изпаднах в инертно състояние и освободих съзнанието си да извърши мистично пътуване.
Ако бях художник, щях в такова състояние на транс да нарисувам шедьоври. Аз съм обикновен интелектуалец и с упражнението за релаксиране целях да раздвижа своето Дърво на живота, да активизирам енергийните си центрове и да предизвикам видения за далечните ни прадеди.
Представих си бяла светлина. Произнесох свещеното име на Кабала Иии-Хии-Йее. Бледоморава светлина се изля в гърлото ми. После стана златистожълта и обля сърцето ми. Пурпурноморав пояс обви слабините ми. Светлината достигна стъпалата ми с цветовете на земята - червеникава, жълтокафява, лимонена, маслиненочерна. Обгърна ме целия като полупрозрачен скафандър. Това бе моето съзнание.
Астралната му проекция напусна тялото. Получи се трансфер в живия сън. Можех да пътешествам!
Представих си, че съм в Отлу кьой.
Стояхме около каменния кръст на оброчището, посветено на Св.Атанас. Бяхме от всички махали: род Калпакови от Граждане, Кузови от Мулей, Чопаринови и Варадинови от Манастир, Вайсильови от Чернич. Имаще представители на родове от Полето, Кукла, Ройниш, Тръбина, Красен и Царево сливе. Все войнигани. ОТкрай време сме си царски свободни люде и турците не посмяха да погазят правата ни. Левентини сме и си имаме ферман, скрепен с туграта на султана. Знамето ни е червено със зелен кръг в средата, на който се белее разперена с петте си пръста длан. Левентини сме и все българи. Затова от Караманец нямаше никой, че циганите не са за войската. Те да си гледат биволите и ковачниците - там са майстори!
Дойде ираде от султана за войниганите - да се изпроводят по човек от петдесет домородства на Отлу кьой в Едрен. Събрахме се да видим чий ред е дошъл, та хем да се издължим на султана, хема да решим как да помогнем на засегнатите семейства, че без едно мъжко чедо работата тежи. Друга пролет за Едрене тръгваха по трийсетина войнигани, а сега викат петдесет. Голяма война ще да води султанът. Добре поне, че нашите люде немат данъци и всяко домородство работи за себе си. Разправят, че другаде е плен и пожар. Знам ние . Стрелец, Претопопинци и окло Татарпазар пищят кански от своите бейове. Мислихме, кроихме - ред беше на моя набор. Не се уплаших, защото няма вече кого да губя, с кого да се разделям, освен с Дуда. Сирак съм. Сирак Велко. За рода си зная много, но съм последният мъж в него, затова ще е жалко да се затрие семето ни.
Селището ни Отлу кьой е нашият Каменград, здраво стъпил на левия бряг на Луда Яна от двете страни на Драгулинския дол и по склона на Маньово бърдо. Махалите и колибите около оброчищата извън селището роиха много клонове на старите родове. Надойдоха и бегълци чак от Македонията. Горките преселници! Тръгнали от селището Ямбория край манастира на Светиград, стигнали до Ямболското Войнига, па като не ги заселили там, побягнали едни към Балкана, а други към нашия край. Види се, знаели къде има и други левентини като тях. Левентини ни наричат венецианците, че сме смела и красива войска. На преселниците размериха земя от дясната стра на Луда Яна край поляната на панаира. Три години изпитвахме достойнствотоим, па на четвъртата си построиха къщи и станаха наши. После се изумешихме и Вайсил, селския кум, едва смогваше на сватби и на кръщенета. Мочурищата по Мареш и Черковна бяха пресушени и заселени, че македонските българи след въстанието на Скендербег увеличиха родовете в поселището. То набъбна като квас. В него се вляха и занаятчии от Шопско. Дойде род дори от Банат. Всички сме все българи. Четирите цигански фамилии са божи христиени като нас. Тук друговерец не може да се засели.
Чисто селище сме, макар като сенарско село със задължения към султана и войните на империята. Тя, империята на друговерците, ни погълна като ламя, че е голяма и силна. Аз, Велко от Каменград, знам за рода български, нищо че съм сам от нашия Дудов род. Имахме царство и господарство. Нашите престолнини Пльсков, Перясславьц и Търновград и досега са прочути по големия свят.
По майчин корен съм от славяните, дошли от североизток с вожда Добрета. Баба Цвета ми разказваше, че от мака на дъщеря се носело преданието за славянската къща и целомъдрието на славянската жена. Къщата с много входове и изходи била направена от дървени стълбове и плат, измазан с глина. Край оджака в центъра и се раждали и гледали децата, въртяло се домакинството и почивал старците. Храната и провизиите държали в ями и землянки. Народовластието управлявало съдбините им, а създателят на мълнията Перун се грижел за душите им. Почитали реките и речните нимфи. Високи и силни, румени и светли били славяните. Леко понасяли летен зной и зимен студ, и дъжд, и голотата на тялото, и недостига на храна. Свободни и издръжливи, сурови и непретенциозни, те се провиквали с вълчи вой и ядели лисици и диви котки при нужда. Към чужденците били дружелюбни и почтени, но единни и храбри срещу общ враг. Моите далечни прадеди по майчина линия са близки на сърцето ми.
По бащин корен съм българин от хората на кафхана Наврота. Дядо Марин ми предаде родовата памет за Онгъла и Аспаруховите конни люде, за победата им над куция Погонат и обединението със седемте славянски племена и северите на Славун. Храбри били прабългарите и могъщ бил богът им Тангра. Буйна и непокорна кръв вляли те в славянското потомство. И сега препускат в сърцето ми конниците на нашите славни ханове Кормисош, Кардам и Крум и синеят небесата от времето на Омуртага.
В сърцето ми има място за всичко, що е дбро за нас- българите. Там са светлите ликове на първоучителите, че те ни отвориха очите за книжвното слово и възвисиха духа ни. В сърцето си нося и милите образи на своито родители. Черна чума ги отнесе вдън земя заедно с хубавите ми сестрици.
Как е станало? Не бях там...
Затова сега съм сам. И съм левентин, та ще ходя на война.
Живеехме в ниска кирпичена къща с две стаички и килер, в който спех аз, че двете ми сестрички, вече подевки, имаха нужда от усамотение. Одаята с огнището беше общата стая. Тук се месеше и печеше хлябът, тук се хранехме, а вечер от долапите в стените се вадеха рогозките и чергите, та се разстилаха на пода и ние, докато бяхме малки, спехме при тате и мама. Първо се отделих аз като най-голям, че ме беше срам от тате. Щом отхвръкнаха, Цвета и Магдалена се закикотиха вечер в опасаната с миндери соба.
Поминувахме криво-ляво. Тате ореше и и сееше двете нивици с волове назаем, но повече помагаше на мелничаря в Кривчовата воденица, че беше як. И от каменоделство отбираше, та го търсеха. Аз пасях козите и магарето и си мечтаех за Дуда. Мама и сестрите къщуваха, хранеха ни и ни обличаха.
Привечер, щом се приберех от паша и стъкмех добитъка, се покатервах на голямата черница, що растеше в двора край комшийския плат. Клонестото дърво раждаше едри като орех дуди, но не те ме привличаха така неудържимо. Не ми даваха мира Дудините очи, черни като черничевия плод.
Дали тази вековна черница бе дала името на рода ни или комшийчето бе кръстено на нейните едри дуди - не мислех много, а бързах да се шмугна сред шумака на стволите и да гледам как Дуда дои кравата и често-често върти очи към плета да ме зърне. Чака сигнала на улулицата. Ако избухам два пъти, срещата ни е край Кривчовата воденица, ако я позова четири пъти, ще я чакам над Пановата тепавица.
Тайната ни бе селска и ни извадиха песен на подбив. Пееха я на хорото в неделя. Мама, щом чуеше улулицата от черницата, се показваше на судурмата и се провикваше уж сърдите:
- Да се махаш, птицо улулицо, не ми плаши децата!
Тъй си живеехме, докато не дойде оня кървава Великден.
На Разпети петък имахме гости за панаира. Татковият побратим Енчо от Стрелец с цялото си домочадие пристигна с волска кола. Хем да продава гюлова ракия и гюлово терше на другоселците, надошли за празника, хем да се види с тате и да ни подбере за сватба, че ще жени големия си син Иван. У дома - радост голяма. Цвета и Магдалена прегръщат Елица и Найда, а Дуда се смее от плета, пременена и натъкмена като царица. Скоро и петте, хванати за ръце, запддскачаха към люлките на Марешката поляна, а след тях ние с Мито чичов накривихме калпаци.
Денят премина в закачки и смях, в звънци и глъч на панаира, край богатата софра под черницата и греяна стрелешка ракия. След икиндия в опразнената кола на чичо Енчо се накачиха и нашите, че ги чакаше сватба. Изпроводих ги и останах да наглеждам добитъка, че без човек къща не може. Хем ми беше чоглаво - ще пропусна сватбата, хем се радвах, че ще бъдем по-дълго с Дуда заедно.
Какво и как е станало - не бях там!
В събота се успах и ме събуди ревът на ожаднялото магаре. Още не бях изкарал козите, когато вратнята се блъсна с трясък, в двора влетя окървавен Мито на чичо Енчо и в несвяст ме задърпа да вървя при нашите.
Сърцето ми се обърна.
Грабнах сатър и двамата със залитане се понесохме по кривите улици. Иззад плетовете надничаха и се кръстеха жени. Неколцина мъже с брадви ни последваха. Чувах ридания: "Горките !Горките!" и гледах на кръв.
За по-пряко минахме през Маньово бърдо и Каменица, покрай параклиса на Света Петка и през Царево сливе навлязохме в Стрелешкото землище. По нас турци нема, а тук - Виж! - стоят на баира над Чиряшката река и гледат сеир.
Току в ниското, в дола, край обърнатата кола, бяха нашите и чичо Енчовите. Заклани!
Стоя като втрещен, а Митьо гълта сълзи и думи и нищо не му се разбира. Налетели ги по здрач. Отвлекли воловете, а тях затрили. "Мито, викай Иван и стрелчани!" - все повтаряше думите на баща си плачеше като дете. Всички плачехме, ако че сме мъже. Сърцето ми оканемя.
Две години оттогава. Мито и Иван с булката си напуснаха Стрелец и се заселиха под Койчовец.
Осиротя нашата къща. Не осиротя само сърцето ми. Живея в него, защото там има много място. Там като се върна от война, ще приема и Дуда-бялата черничка на мечтите ми.
Живей в сърцето ми и ти, още неродено бъдеще!
Ето ни - петдесет левентини - готови за поход към Едрен, дето се събира войската на султана. Дуда плаче край черницата, а момите пеят нашата песен:
Пустите наши две думи, Дуде ле,
дето ги с тебе думахме
под Кривчовата воденица, Дуде ле,
над Пановата тепавица,
дали ги вятър отвея, Дуде ле,
или ги вода отнесе...
Стреснах се! Къде съм? Отвън се носят новогодишни песни и викове: "Сурова година, весела година!"
- Бързо, мъжо! Сурвакарите са на прага!
Разтварям сърцето си!
Няма коментари:
Публикуване на коментар