Авлига в дланите на светлината - перипли, хайбуни, 2007
АБИСИНЕЦА
/Запознава ни с Абисинеца, с етиопски и български обичаи: Тимкат, Коледа, Пеене на пръстените./
КОЙТО ТРУПА ПОЗНАНИЕ, ТРУПА ТЪГА.
Из "Еклисиаст"
Изкачи се на Маньово бърдо. Коленето му трепереха от старост и немощ. Бързо се уморяваше. Но си заслужаваше усилието.
Под него цъфтеше Панагюрище.
Жълтата светлина на утрото заливаше поречието на Луда Яна. Оранжевото остана в първите лъчи на изгрева, който се прокрадна в тъмно виолетовите багри на хълмовете. Сега всичко сияеше - златото на полето, лазурът на небето, сребърният пояс на реката, изумрудът на средногорските била.
Заради тази гледка се върна на стари години у дома. Не че в Етиопия природата не го омайваше. Петдесет и пет години се бе прехласвал по изгревите и залезите на Африка, бе я пребродил от Нил до Омо, но в сърцето и ума си носеше свежото утро на Средна гора, когато славеите и авлигите изпълваха простора с радостни песни.
Мислеше за Етиопия, сънуваше я, но се радваше, че си е у дома.
Веднъж попадна на празника Тимкат. Макар да беше фалаша като всеки преселник - чужденец, етиопците го имаха за свой, защото познаваше "Каба нагаст", спазваше законите на Петокнижието и сам произвеждаше плодовете и зеленчуците за трапезата на семейството си.
Влезе в черквата без обувки по обичая и се изправи сред познатите ликове на Свети Георги на белия кон, пронизващ ламята, и на Свети Йоан Кръстител, сложил длан върху главата на Иисус край брега на Йордан. Но тук беше и Моисей, поемащ скрижалите от Божията ръка на планината Синай. Познаваше етиопската история. До приемането на христианството тук бяха изповядвали мюсюлманите. Знаеше и легендата за Савската царица и Соломон, за техния син Менелик, за изнасянето на Кивота на завета от Йерусалимския храм, за пренасянето му в Аксум, за църквата "Света Мария Сионска", за божествения огън и силата, скрити в Кивота, помогнали на етиопците да повдигнат грамадните скални късове за надгробните стели.
Бавните удари върху телешката кожа на киберото, звънът на систрите и химните на църковния хора, белите наметала на хористите и упойващата миризма на тамяна го замаяха и той в унес се олюля в танца на празничната тълпа. "Елел!" - извика заедно с другите, когато завесите на олтара се дръпнаха и стотици ръце се протегнаха към увития в брокат тибот, който бе понесен над множеството сред звуците на тръби, кавали, цигулки, цимбали и дайрета. Шествието се изви из улиците на града, а песните и танците не спряха цяла нощ.
Ударите на барабаните и сега, в спомена, сякаш пробиваха черепа му.
Под краката на Абисинеца градът, неговата родна люлка и гроб, се събуждаше. Мислите му го върнаха в детството.
Веднъж като малък се загуби. Бяха минали Бъдни вечер и Коледа. На Бъдни вечер заспа рано, защото беше уморен. За първи път баща му го взе със себе си да изкоренят бъдник. И макар че набелязаното място бе при Старите гробища под завоя на Луда Яна и дотам отидоха с магарето Събчо, а той - върху самара, когато големият пън запламтя в огнището, очите му взеха да се затварят. Стомахът му бе пълен с вкусни неща: кравайче, фасул, пълнена чушка и зелник, обилно поляти с ошав от шушелки. Баба му беше прекадила трапезата, а дядо му - разчупил питата и нарекъл по парче за Света Богородица, за къщата, за стоката, за овошките, за стопаните и децата. Сребърната паричка се падна на къщата и май му побърза да я мушне в големия иконостас, където лежаха просфорникът и алмаделата.
На Коледа не заспа до късно, за да изчака момците - коледари и да чуе песента им
Стани, нине, господине,
отвори ни тежки порти,
че ти идем добри госте,
че ти носим добри вести,
добри вести, коледарски.
Кравай скача на полица,
ври в котлето кървавица...
След някоя и друга година щеше да грабне писаната гега и да се включи в дружината, но сега беше малък и ставаше само за сурвакар.От нощта на Бъдни вечер до Нова година валя непрекъснато и натрупа сняг човешки бой. На него така му се струваше, защото беше още невръстно дете, а преспите покрай прокараните пъртини по кривите улици на Панагюрище надвишаваха главата му и трябваше да се повдига на пръсти, за да се огледа. Движеше се по снежния тунел, стиснал в ръка украсената с наниз пуканки дрянова пръчка и бързаше да настигне другите сурвакари. Чуваше гласовете им в мрака, но все отстрани и не можеше да кривне от тунела. Сълзите замръзваха по бузите му и виковете му шепнеха с ужаса на изоставения. Копнееше за живо същество и почти бе забравил колко весело бе прекарал следобеда.
На хорото в долна махала момите изнесоха котела със светена вода за Пеене на пръстените и го поставиха върху широка тепсия, пълна с ечемик. Бяха десетина, облечени в красивата панагюрска носия: надиплен фустан, бял нагръдник, обточен с дантела, черно чохено контошче с бродира с черни мъниста орнамент, черна лъскава кожена яка и миета по ръкавите. Косите им, сплетени на дълги плитки и пребрадени с кенарена шарена кърпа с кене и цветя, стигаха до под кръста. Бузите им руменееха от студа, а усмивките им разкриваха равни бели зъби. Бяха нетърпеливи. Всяка пусна в котела китката си с вързано на нея с червен конец моминско пръстенче. Най-личната млада невеста в махалата - Дона Фаничкина разбърка китките с малка, навързана с червени и зелени вълнени конци сурвачка. Кака Мина, вече годинеца, започна да вади китките една по една и нарича:
- Коя е честита с много жълтици? - беше китката на попова Куна.
- Коя е честита търговец да земе? - падна се на комшийчето Лула.
- Коя е честита даскала за мъж? - към китката протегна бяла ръка нашата учителка Нона.
След като нарече за какъв ще се омъжи всяка девойка, накисна отново китките в светената вода. Прясно калайдисаните котел и тепсия сребрееха върху блестящия от следобедно слънце сняг, а момите пееха, заловени за ръце:
- Здрава, здрава годинчица!
И тя здрава, и аз здрава...
Преди да се разотидат, всяка мома прибра китката си, па грабна шепа ечемик, за да го сложи в двора под дръвника. Когото сънува тази нощ, за него ще се омъжи. Нещо черно изскочи насреща му. Короконджер! Преди да се усети къде да бяга, черното се хвърли върху него, замачка го. Чу скимтене и грапав език облиза лицето му. Левчо! Тяхното куче го бе открило в новогодишната нощ.
Когато напусна Панагюрище преди петдесет и шест години, Абисинеца бе стискал в преградките си остарелия Левчо и бе пролял последните си сълзи. Там, под Абисинските планини, отнесе детските си спомени за случки и панагюрски празници, за да не забравя, че е българи от Средногорието. И сега се радваше, че успя да се завърне, за да умре на родна земя.
След обед ще подремне, а преди икиндия ще иде на черква. После дълго ще си приказва с Вдовицата и Учителя за що е било и де е бил.
Облян в лъчи, старецът заслиза надолу, където го мамеха копринената зеленина на речните брегове и пеещата вода на Луда Яна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар