Здравей хлапе, 2018
Уплахата
/История от времето на турското робство/
Страхът има големи очи.
Немска пословица
Цяла нощ насън ми пяха пойни птички - славеи. Сякаш чувах сладкото гласче на моята Славина. Утре рано на чешмата тя ще иде. Ще я чакам отзарана да я видя.
Странна птица е душата. Пее като влюбена чучулига. Обичам Славина с цялото си сърце. Още от малък.
Нашето село Мирово се гуши в китните пазви на Средногорието. Голямо село сме. Петстотин къщи. В землището около Луда Яна някога имало и славянско поселище. Мировит го наричали, че мирни хора щъкали наоколо - кой на нива, кой при добитъка в планината, кой на пчелина. И ние, мировци, сме мирни и сговорчиви, но пратил дяволът зло по земята българска, та ни поробили турците.
Вечер залостваме вратните, че наоколо дебнат турци айдуци. Току пропищи нечия къща. Я обрали жълтиците на чорбаджията, я отвлекли стадо от кошара. Наплаши се народът. По светло ляга, по светло става. Не пали газениците. Високи са дуварите ни, а къщите ни се крият навътре в дворовете, де се не виждат от сокаците. Всичко е под ключ.
Свалиха и скриха жените пендарените си огърлия. Момите рядко се кичат с китки по косите да ги не заглеждат душмани друговерци. С фустанелите си земята метат, толкова са дълги. И все тъмни. Почерни се животът ни. Малко е истинската радост. Все неизвестности, все опасности, все скърби, все страх. Ние, мъжете, крием ножове в поясите. За всеки случай. Но можеш ли да спреш катадневната работа?
Нивата чака да я изореш, засееш, пожънеш, овършееш, отвееш и прибереш зърното в хамбара, та после да мелиш на воденица. Иначе ще имаш ли насъщния хляб? Кошарата иска изкърпване на плета, а добитъкът - паша, доене, стригане. Иначе ще имаш ли вълна за тъкане на черги и бало за дрехи? Ще имаш ли мляко за попарата, за сирене и кашкавал? Ще имаш ли мръвки в гозбата?
Всяка работа иска ръце да я подхванат и яка гърбина да я носи.
Жените и момите мъкнат вода от извори и чешми. Вода трябва за всичко: пиене, миене, чистене, готвене, пране, поене на животните, поливане на садивото и цветето. В село има чешма на дувара на черковата и там по всяко време е навалица. Ние живеем край Бушово дере, затова Славина си налива котлите на чучура при параклиса на Свети Димитър. Нашата и тяхната къща с в съседни дворове, та знам. Хи и се връща Славина по няколко пъти на ден. Че си нема майка и братец да й помагат. Сама се грижи за къщата. Само чичо Панко й е дружина, ама за него се грижи пак тя, дъщерята. Чичо Панко е тюфекция, майстор на оръжия, и по цял ден е в работилницата. ОТ дете се въртя около него, но тате ме праща при братята на кошарата. Ако съм в село, при случай винаги помагам на Славина. Отскоро и напивам спомените да знае, че съм неин.
Черна горест се изля върху това семейство. Мъка препълва и моето сърце. Обичах със синовна почит леля Лушка и уважавах бате Томе за златните ръце. И двамата умряха за един ден. Бате Томе - от ножа на Сеймена, а майка му - от горест. когато донесоха Томе в двора и тя видя кървавата рана на гърдите му, подигна ръце да закрие лицето си, но се улови за гърдите и падна до сина си. Почерни се къщата им, почерни се и махалата.
Когато узна, че Сеймена е причаквал Томе всяка вечер под липата да го убие, защото не му разрешава да се срещне насаме със сестра му, чичо Панко не изтрая. Имаше той с какво да мъсти. И други имаха зъб на Сеймена, че закачаше младите жени и момите, де ги срещне. Затова, когато изчезна, никой не узна кой му е светил маслото. Запряха заподозрените в кауша и жестоко ги биха, но никой не се призна за виновен. Изчезването на Сеймена стресна заптиите. Вече имаха едно на ум за мирните довчера мировци.
Чичо Панко се прибра от тъмницата пребит и осакатен. Къде ти да работи! Залежа се.
Един ден прати да ме повикат.
- Чуй ме, Стоене! Като син те имам. Аз нема скоро да стана. Работилницата пустее. Чиракът се запиля нейде, щом ударих кепенците. Калфата си отвори ковачница. Нима тюфекчийството трябва да се затрие? Всеки иска да се въоръжи, че робството се не трае вече. Знам, заглеждаш се по моето момиче, а и Славина се черви, щом се спомене името ти. Виждам обичате се. Ще ти я дам за жена, но първо трябва да се докажеш. Похватен си в ръцете. Як си. Но за направата на пищове и тюфеци се иска майсторлък. За да ми станеш зет, ще те изпитам поне месец. После ще ти поверя и работилницата, и Славина.
Задавих се от радост. Сведох глава и целунах ръка на майстора. Заклех се да се докажа, да съм им верен до гроб. Чичо Панко се просълзи.
- От утре започваш. На ти ключовете!
Цяла нощ насън ми пяха пойни птичи - славеи. Чаках утрото да вдигна кепенците и запаля огнището. Да посрещна Славина кога се връща от чучура, да й напия водата и да й кажа радостната вест.
Но много хубаво не е на хубаво!
Сутринта в първи зори отворих работилницата да видят хората и да дойдат нови поръчки. Чичо Панко, за да живеят, бе свършил всичките си грошове. Трябваше да спечелим нови мющерии. Надвесен над тезгяха, започнах да разглобявам и сглобявам, та да хвана чалъма на всяко оръжие. Често вдигах поглед към джамлъка дано Славина се върне скоро. Чух, когато дръннаха празните менци и изскърца външната порта. Ей го къде е чучурът, викам си, скоро ще си дойде. Вярно, котлите тежки, кобилицата се врязва в моминското рамо, но моята изгора е силна и издръжлива. Защо ли се бави? Дали да не ударя кофара и да ида да я срещна? Ама що ще си рече майсторът? Зетят не чини и грош, щом не трае и един ден!
Много ли, малко ли мина и чувам - нещо се тътре по плочника. Поглеждам - прозорецът пуст. Дали чичо Панко не се е помъчил да стане? Изхвърчах от работилницата и влетях в двора. Примряла на крачка от прага в несвяст лежи Славина. С мокра риза, с подбелени очи. Грабнах я на ръце и я внесох в стаята.
- Що е? - пита баща й и се мъчи да стане.
Бързо увих момичето си във вълнена завивка и го пренесох върху възглавници до огнището. Заразтривах ръцете й да ги стопля.
- Сипи глътка ракия в гърлото й! Ще се съвземе! - учи ме баща й. Сторих го.
Славина едва не се задави, но преглътна. Силна тръпка разтърси тялото й. Отвори очи и като ни позна, разплака се.
Останах да живея у тях. Нашите доведоха попа, та ни венча, да не ни одумват в селото, че млад мъж живее у тюфекчията. Всички ни пожалиха и благословиха. Много мъже си поръчаха оръжие.
Не оставах с празни ръце, но червей дълбаеше в мозъка ми. Какво се беше случило със Славина? Мълчи, все мълчи, па сълзите й рукнат. Страх се чете в очите й. Ни горчивите й сълзи, ни моите ласки, ни благите бащини думи й носят утеха. Работата й спори, но все мълчи и погледът й е отнесен. Гласът й вече не пее.
Мълчанието помежду ни ще ни убие.
Една нощ проговори:
- Страх ме е да не дойде тука!
- Кой, невясто?
- Оня от параклиса! - шепне и се гуши в мен.
- Не бой се, сами сме с татко ти. Само ми разкажи!
Разказа. Ето какво се случило.
Канела се да налее вода от чучура, когато отдалече чула турска реч. Скрила се с котлите и кобилицата зад вратата на параклиса. Започнала да се моли на светеца да я закриля, за оцелее, да не я видят. Карали се двамина. За торба с жълтици, за крадени нанизи. Разбрала това, щом апашите нахълтали в параклиса да делят плячката. Всеки дърпал торбата към себе си. Наниз пендари паднал на пода. Единият вдигнал ятагана си и обезглавил другия. Търкулнала се главата към кратката на критата Славина. Тя не смеела да мръдне ни жива, ни умряла. Айдукът бързо грабнал наниза, подритнал убития и си тръгнал.
Едва се съвзела Славина. Страх не страх, прекрачила тялото, прекръстила се и затичала към село. Нещо все я удряло по петите. Спряла, повдигнала фустана и що да види - главата на убития, захапала края на дрехата й. И сега не припаднала Славина. Зарила главата в яма, все едно че погребала убития и със сетни сили се затътрила към къщи. Все и се струвало, че някой я гони. Едва в двора не издържала. Смелата ми Славина! Горката ми храбра жена. Как да й помогна? Как да изтрия страха в очите и сърцето й? Отидохме при билкар. Даде и човекът билки. Вари ги, пи ги. Не й помогнаха. Стомахът и се свиваше от болка. Тялото й се стопи. Като свещ.
Заведох я при врачка. Щом погледна в очите й, жената рече, че трябва да й лее куршум.
- Болна си от уплах, чедо. Сегичка го изгонвам.
Донесе котле с вода. Сложи в огнището медно джезве. Пусна в него парче олово да се разтопи. После изля оловото в студената вода да се втвърди. През цялото време шепнеше нещо заплашително, сякаш се караше някому. Накрая извади оловото от студената вода. Беше кръгло като топка. "Като глава!" - помислих си аз, но си замълчах.
В погледа на Славина нямаше страх, а почуда и доверие към магьосницата. И вяра, че ще я спаси.
- Не бой се, чедо! Кръв си видяла и пак ще видиш, но уплахът ти ще изчезне, защото си смела. Дръж се, миличка! Ще направя още една магия.
Знахарката започна монотонно да пее:
Ти, грознице, болест лоша,
там да идеш, де си дошла!
Бяга турчин от сланина,
ти да бягаш от Славина.
Да олекне, да облагне
леко перо, майско агне.
Сол във вода се стопява,
лоша уплах се забравя.
Лоша болест, кът от тук!
Смитай са и - на боклука!
Пръстите й сръчно навиха въже, вапцано с червена боя, около бял кучешки череп. После измъкна от един кафез черно пиле и с кръвта му напръска въжето. То почерня.
Ето, страхът ти отиде във въжето. Ще се оправи, хубава жено, защото повярва. Вземи сега оловното топче. Слагай го всяка вечер под възглавницата си. Така десет деня. На другия ден стани рано преди изгрев слънце. Оловното топче пусни в реката.
Славина направи, каквото трябваше. И заработи с удвоена сила. Бузите й се зачервиха. Снагата й се наля. Усмивка разцъфна на лицето й. Гласът й запя, както преди. Майсторът се радваше и не откъсваше очи от щерка си. Радостта вля сила и в неговото тяло. Започна да става и макар че остана сакат, сега ме учи на майсторлъка си.
Наскоро главният учител в селското школо ме привика на разговор. Приеха ме в тайния комитет. Ще готвим въстание. Оръжие трябва. Пушки и топове. Ще ги има!
Няма коментари:
Публикуване на коментар